„Психологическите операции (PSYOP) са операции за предаване на избрана информация и индикатори на публиката, за да повлияят на техните емоции, мотиви и обективни разсъждения и в крайна сметка на поведението на правителства, организации, групи и индивиди.“ (Wikipedia)
За споделяне
Covid-19 e повече в главите, отколкото в телата
Автор: Кънчо Стойчев, Андрей Райчев
30.04.2020 19:04
Много по-перспективно е да мислим, че не външна причина, не нечий зъл замисъл или грешка са в основата. А че тази случка е проява на нещо вътрешноприсъщо на днешния човек. Базовото ни предположение е, че масовата страхова невроза е породена от доминиращата класа на Homo Consumaticus (Потребителя), а властите и медиите резонират (и главно усилват) случващото се. Защо обаче тревогата е една от иманентните характеристиките на душевността на консуматора? Това, което движи консуматора, е желанието да живее все по-добре и то все по-добре от себе си. Вечният ръст е господстващият принцип: следващият модел, новата мода, следващото парти… Тревогата на Потребителя е един от най-лесните начини той да се управлява. Борбата за политическа власт постепенно се свежда до борба за разтревожване на Потребителя. Побеждава разтревожилият, но и успокоилият с обещания (идейните сражения са изоставени, поради нечувствителността на Потребителя към идеи). Трябва да се паникьосваме за храната, която ядем;за водата, която пием; за въздуха, които дишаме, и т.н., та чак до грипа, който е като всеки друг грип и за вируса – като всеки вирус. Да, вирусите могат да убиват (нещо като 0,5% от населението), но те го правят всяка година от появата на Homo Sapiens и ще продължат да го правят. Трагичен, но неизбежен за обозримо бъдеще факт.
Главната разлика между налудния и здравия човек не е в реакциите им, а в картината за света, която носят в главите си.
Реакциите им, когато видят приближаваща се гигантска гъсеница, са сходни – страх или готовност да се бият, или пък да избягат, повик за помощ. Но ако в деиствителност няма гигантска гъсеница, разликата между болния и здравия човек става забележителна – болния го обхваща паника, а здравият остава спокоен.
Представете си молекулите в една стая. Средата молекула следва своята траектория със скоростта на куршум. Молекулите обаче се удрят една в друга всяка наносекунда, на напълно случаен принцип, хаотично. А резултатът е покой в стаята, никакви видими проблеми. Но, ако в даден момент голяма част от молекулите се насочват в една и съща посока, то прозорците ще се изпочупят, ако не по-лошо.
Какво е счупило прозорците, щом не се е появила някаква нова сила?
Синхронизацията. Точно на това ставаме свидетели в момента с този дяволски вирус – глобална синхронизация, извършена от масова и налудна картина на света. Синхронизирани сме от „гигантска гъсеница“. Колективният глобален гражданин е заживял в транс, в мит.
Митовете и трансът са стари познати на историята на човешкото съзнание и власт.
Всяка власт съществува на фона на акордите на някакви митове, а хората вечно танцуват по тази музика. Но в общия случай властите не особено се доверяват на митовете, които ги правят възможни. Макар шумно да твърдят обратното, повечето власти (включително родителската, учителската и т.н.) използват, употребяват митовете (утопиите, религиите, идеологиите…), отколкото искрено вярват в тях.
А в момента ставаме свидетели на двойна и дори тройна синхронизация – и гражданите, и елитите, и медиите напускат реалността по едно и също време. Това е нещо като резонанс, като маршируващи войници на мост: паниката на едните усилва паниката на вторите, те – на третите и т.н., докато мостът рухне.
Така стигаме до ситуация, в която милиарди хора, в това число и тяхната власт, и техните медии реагират стотици пъти по-силно, отколкото реалността изисква. Подобни ситуации са добре описани под рубриката „масова невроза”. Коронавирус безспорно има, но той по никакъв начин не е “гигантски”, даже по-скоро е скромен. Смъртността не се е покачила и с десети от процента. В Швеция практически не се вземат мерки и картината не е по-различна от тази в съседните ѝ страни, където мерки се вземат. Жертвите и заболелите в сравнение с предишни (и скорошни!) грипни епидемии са пъти и пъти по-малко. И т.н., и т.н. все доводи, които (1) са безспорни, очевидни и (2) напълно се игнорират, не се чуват, не се вземат дори предвид, дори за обмисляне…
Така създадохме и участваме в един налудничав филм и милиони свръх-реагират на неубедителна като мащаб заплаха, което е строгата дефиниция на масова психопатология. Тоест, сериозната болест не е в телата, а в главите ни.
Как се случи това, кое го причини?
Лесният модел за обяснение на кризисната ситуация е идеята, че тя е провокирана от властта и медиите. Дори брилянтният мислител Ювал Харари скоро публикува интересен текст, основан на такова предположение. Но, щом приемем, че главният актьор, стоящ зад проблема, са властта и медиите, то – веднага опасно се доближаваме до конспиративна теория. Много по-перспективно е да мислим, че не външна причина, не нечий зъл замисъл или грешка са в основата. А че тази случка е проява на нещо вътрешноприсъщо на днешния човек.
Базовото ни предположение е, че масовата страхова невроза е породена от доминиращата класа на Homo Consumaticus (Потребителя), а властите и медиите резонират (и главно усилват) случващото се. Защо обаче тревогата е една от иманентните характеристиките на душевността на консуматора? Това, което движи консуматора, е желанието да живее все по-добре и то все по-добре от себе си. Вечният ръст е господстващият принцип: следващият модел, новата мода, следващото парти… Но да започнем по-отдалече, защото коронавирусът не е първата му масова и поразително ирационална тревога.
- Още помним паниката, създадена от идиотската (но масова) идея за компютърния бъг през 2000 година;
- Помним и паниката покрай птичия грип;
- САРС;
- Озоновата дупка, която междувременно изчезна внезапно.
В списъка е и реакцията към тероризма – той в известен смисъл е съществувал и ще съществува винаги. Рискът да станем жертва на тероризъм е значително (с порядъци!) по-малък от този да загинем в автомобилна катастрофа и сравним с риска да умрем, ударени от кокосов орех… Въпреки това, продължаваме да се съгласяваме и да приемаме все по-унизителни и ненужни мерки, които малко по малко стават част от нормалното в живота ни.
По-лошото е, че властта следва желанията на Потребителя като сервитьор в ресторант. Тя почти не смее да му противостои и това не е случайно обстоятелство, не е свързано с „липса на силни личности начело“.
Отдавна вече живеем не в дисциплинарно общество (описано от Фуко), а в общество на контрола (скицирано от Дельоз). Масите и елитите са в пълен унисон – в смисъл, че техните стремежи базово съвпадат. (В сегашния епизод: тъкмо мнозинството иска да си остане вкъщи, а властта на управляващите само му помага да го стори.)
В до-модерните общества властта е видима, тя е самата видимост: кралят е с уголемена от златна шапка глава, с ярки червени дрехи и обувки. Той седи неподвижно, говори рядко и страшно.
В модерните общества властта става невидима, посивява и се стандартизира. Надзирателят, учителят, фабрикантът, лекарят стават неинтересни, типови, незабележими. Погледът е насочен към под-властните – те биват разглеждани, коригирани, номерирани, дисциплинирани: затворникът, ученикът, работникът, болният, лудият…
В потребителското общество властта обаче се раздвижва. Тя забавлява, обгрижва, обещава, увещава, угощава… 22-ма милионери тичат по същото игрище, където гладиаторите са забавлявали със своята кръв господарите си. Милиони бедняци ги гледат обездвижени.
Каква е тази инверсия, това преобръщане? Какво се е случило? Как се образува тази най-слаба в историята на човечеството власт?
Базовата инверсия е времева. В почти всички досегашни общества идентичността на хората произтича от тяхното минало, от някаква принадлежност (аз съм християнин, ковач, българин, мъж…). Потребителят е едва ли не първият, чиято идентичност е съществено базирана в бъдещето. „Аз съм какъвто съм, защото ще…!“ (си купя еди-какво си, ще ида еди-къде си, ще стана еди-какъв си).
Тази виртуална нагласа е не само фантазия и не само „интернет базирана и подкрепена“. Тя е финансово обезпечена.
Консуматорът е положил идентичности в бъдещето и това го прави участник, а не пасивен наблюдател, това го прави квази-капиталист, човек, който се стреми да живее по-добре от себе си. Защото за кой феодален селянин или индустриален работник животът на лорда или капиталиста е личен образец? Властта, за пръв път в историята, спира да е противостояща сила на „противоестествено“ богати и могъщи хора и в този смисъл настоящите елити са най-слабите в цялата човешка история. (Каретата за средновековния селянин е немислима, за нея не може и да се мечтае. Потребителят има кола, не „Ролс Ройс“, разбира се, но негов вариант!)
Тоест, властта се трансформира в медия, политиците – в журналисти, есеисти, а журналистите – в конферансиета. Това не е въпрос на демокрация, това е органично присъщ грях на консуматорското общество. Не демокрацията е достигнала своя предел (както много критици смятат, защото свързват проблема изцяло с елитите). Не, Потребителят излиза всеки месец със своите 800 напълно разполагаеми евро (след като всичко действително важно вече е платил). Умножени по един милиард (известният Златен милиард, който може би вече е достигнал милиард и половина) и после умножени по 12 месеца – това е годишната сила на чудовището и няма място на този ред за всички нули, за да изпишем „числото на Звяра“.
Тази сила е по-голяма от властта на най-силната държава в Света, такава сила подвластните – исторически погледнато – са имали само по време на бунт, на вълнения. По-ясно ли е вече защо най-слабите елити управляват днес?…
Тревогата на Потребителя е един от най-лесните начини той да се управлява. Борбата за политическа власт постепенно се и свежда до борба за разтревожване на Потребителя. Побеждава разтревожилият, но и успокоилият с обещания (идейните сражения са изоставени, поради нечувствителността на Потребителя към идеи).
Трябва да се паникьосваме за храната, която ядем; за водата, която пием; за въздуха, които дишаме, и т.н., та чак до грипа, който е като всеки друг грип и за вируса – като всеки вирус. Да, вирусите могат да убиват (нещо като 0,5% от населението), но те го правят всяка година от появата на Homo Sapiens и ще продължат да го правят. Трагичен, но неизбежен за обозримо бъдеще факт.
Но все пак: защо такава масова невроза, граничеща с психоза и от такъв мащаб се случва изведнъж точно сега?
Първо, не е изобщо внезапно. Споменахме, че човечеството в последните две или три десетилетия е заливано от ирационални тревожни вълни многократно. Но тази последна корона-история имаше симптома си в лицето на новата Жана Д’Арк – на милата Грета Тунберг. Появата на Орлеанската дева на сцената на стара Франция е пряко следствие от факта, че думите на Краля и думите на Епископа са загубили сила; че властта им е в криза, а Жана Д`Арк решава нещата.
Половин човечество се самоубеди (и Грета Тунберг тук е символът), че причинява глобална еко-катастрофа, че се самоунищожава. Това е същата ирационална убеденост, която наблюдаваме с коронавируса.
Не казваме, че е лошо да изчистим заобикалящата ни среда и да забраним най-сетне пластмасовите пликчета. Както не казваме, че е лошо да пием чай с лимон, да не настиваме и да си мием ръцете, за да намалим вероятността да се заразим.
Но в тази т.нар. „пандемия“ (необхванала и десета от процента от хората) има огромна икономическа и политическа цена, която ще плащаме. Затова не е лошо колкото може по-бързо да се върнем в реалността.
И за съжаление правдоподобна тук изглежда само „рецептата на Орсън Уелс“. Когато през 1938 година негова постановка на радио-пиеса (за нашествие на марсианци) причинява паника в Ню Йорк, единствен изход се оказва не да се съобщи истината (че това е само пиеса, фикция – това не сработва, слушателите решават, че марсианци са превзели радиостанцията), а да се довърши пиесата докрай, да се разкаже хепиенд. В нашия случай – че епидемията свършва, свършила е, и че всичко вече е наред, а моловете – отворени.
Не епизод и не анекдот наблюдаваме, а базов проблем на западната цивилизация. И главното предстои: дали тази масова истерия (и медийно-властовият неин резонанс) ще създадат у Западния човек имунитет – срещу масови страхови неврози?
Дали пък няма да увеличим шансовете си да престанем да губим контрол върху живота си, да прекратим да даваме неизвестно на кого възможности да доминира над нас информационно, с медийни и маркетингови технологии?
Заглавието е на „Гласове“
Антония Първанова
Андрей Райчев: След „пиянството на едно човечество“ идва невиждана икономическа катастрофа
– Господин Райчев, нека да започнем от това, което става в България и това, което тепърва ще става. Как според вас болестта, и разбира се икономическите последствия от нея, ще се отрази на политическия живот в страната? Дали ще се появят нови силни играчи и нови политически сили? Или напротив, в зависимост от справянето със ситуацията, настоящата власт ще излезе още по-силна?
– Отговорът на този въпрос е много лесен, защото тази епидемия в световен мащаб ще има много сериозни икономически последици и след тях ще има нова политическа ситуация. За това със сигурност може да се предвиди, че в краткосрочен план никакви нови сили няма да се появят, а в дългосрочен със сигурност ще се появят най-различни работи, които не можем да предвидим, но със сигурност няма да са тези, които виждаме.
– При това, което виждате като играчи на политическото поле в момента, според вас коя е подходящата стратегия за всички тях? Защото виждаме, че ето – опозицията, и в лицето на БСП, а защо не и в лицето на президента, и властта продължават да си разменят остри удари, независимо от сложната ситуация, в която се намираме. Това според вас за кого ще бъде повече от полза и на кого ще навреди повече?
– Проблемът президент – премиер е по-сложен и съдържа много силен персонален елемент, така че просто не искам да го коментирам, единствено ще кажа, че това, което правят не е добре нито за тях двамата, нито за България. Докато проблемът с БСП е, че БСП пее старата песен без да разбира, че в момент на такъв вид криза винаги има прилив на любов към централната власт. Причината е, да го кажа психиатрично, че хората се нуждаят от баща и бащата естествено се изиграва от лидерите на държавата. Противопоставянето в този момент е изключителна грешка, изключителна. Хората не чуват нищо освен, че трябва да са единни, да спазват дисциплина, да слушат нарежданията на властта, които впрочем смятат за разумни.
Обърнете внимание – Борисов, който има постоянен рейтинг между 25 и 30% в момента има ситуационна оценка 70. Това практически прави – всички. Между другото, пак толкова има и Радев, въпреки че се противопоставят. Т.е. няма абсолютно никакво място за дебати, спорове – трябва да се проявява единство, да се коригират мерките не политически, а инструментално. Така че опитът на БСП и по-специално на г-жа Нинова да се впише като критик в ситуацията е неуспешен, и не ѝ носи дивиденти.
– Обаче каква би могла да бъде правилната политическа стратегия на една опозиция в ситуация, в която както казахте хората се групират около властта? Ако опозицията започне да приглася на всичко, което казва властта – също не печели нищо.
– Не, разбира се, не трябва да приглася и не трябва да се превръща в слугинаж. Но, че трябва да мисли за единството преди различието е сигурно. Разбира се, говоря от строго партийна гледна точка. Както виждате те се държат доста опозиционно и не биват чути изобщо. Репликите са без последици.
Вижте, известно време се надявах, че тази ситуация ще бъде осмислена рационално, не само аз, много хора по света. Но това е безнадеждно. Човечеството влезе в тази приказка, влезе в тази виртуалност. В момента ние не живеем в реалния живот. Ние живеем в един измислен, приказен живот и това трябва да се изчака. Всякакво политическо обсъждане преди края на приказката е невъзможно.
Няма нито едно доказателство, нито един сериозен аргумент, че сега е много по-опасно отколкото ситуацията ни преди две години, преди три, когато имаше подобни грипни епидемии. Но, както виждате, човечеството като цяло е на път да си счупи, и май че вече си счупи икономиката. Нанесе си удар, за който дори най-добрите специалисти не могат да преценят колко е голям, мисля също, че е и необратим. Така че ние въобще не трябва да убеждаваме хората, че ситуацията е нормална (тези усилия биха били напразни), а да се опитваме да облекчаваме тяхното положение в ситуацията, до която сме се докарали, колкото и временна да е тя.
Апропо, ще ме извините, но тук повечето правителства правят една голяма грешка – те канят в ръководните си щабове лекари, които разбират от телесни течности, иронично казано, а не от психиатрия. Хората много повече страдат от страха си. И не говоря за това да се държим все едно няма болест, а казвам, че хората трябва ежедневно да получават инструкции за това как да се справят с психопатологичната ситуация, в която сме изпаднали. Да вземат да се грижат за спокойствието си, да си осигурят здрав сън, такива неща трябва да се препоръчват много повече, отколкото тези вече втръснали на всички мерки с маските и прочее.
– Да, но мисля, че това което тепърва хората ще искат да знаят е как да се справят със последиците от икономическата криза, защото те ще бъдат много тежки, не само в България, а в световен мащаб.
– Какво значи „как да се справят“? Няма да се справим. Ние първо не знаем какви са последиците, никой не може да оцени размера на бедствието. Може да се оцени само, че е огромно. Колко ще са безработните, кои сектори от икономиката ще загинат – това никой не може да ви каже в момента. Сигурно е, че сами си го причинихме, но това само след няколко месеца няма никой даже да го изслуша. Хората ще забравят, че сами са си го причинили, ще отидат на „те ни го причиниха“, „лошите го причиниха“. Честно казано, ако има голяма политическа опасност в тази ситуация е, да го кажа така, появата на „евреи“. В подобни ситуации човечеството винаги търси някакъв враг, когото да обвини и това съвсем скоро ще потрябва отново. Просто тръпна да видя кой ще е той.
– Между другото, интересно ли ви е как ще се развие една евентуална политическа кариера на генерал Мутафчийски? Мислите ли, че това е възможно?
– Да, разбира се, че е възможно и като гледам взаимодействието му с ръководството на страната, то го и пишеше на много места, това е евентуалният кандидат срещу Радев. Не е невъзможно.
Все пак да се опитаме да осмислим какво се случва на човечеството и на България в това число. Представете си, господин Волгин, че в сливиците ви попадне нещо много лошо, някакъв силен алерген, който причинява страдание на съседните клетки. И тези сливици започват да реагират като отделят вещества и се борят с попадналата в тях микроскопична отрова.
И си представете, че сливиците „съобщят“ на всички други органи, че в тях е попаднала такава страшна отрова. На далака, на черния дроб, жлезите… и всички те започват да се борят срещу този алерген без да го има в тях. Как се нарича това? Нарича се алергичен шок – когато реагираш милион пъти по-тежко отколкото е значим стимулът. А стимулът е нищожен.
И сега, погледнете нашата разновидност на грип, която ще отнесе за огромно съжаление голям брой хора, както винаги е отнасяла. Около 0,5 % от човешките животи, главно на хора, които са болни, възрастни. Това въобще не е цинична реплика, а констатация на нещо, което ни се случва всяка година. Но ние сега реагирахме. Ако искате можем дълго да дискутираме защо реагирахме точно по този начин, но реагирахме всички и обществото преживява „алергичен шок“, сепсис. Резултатът от шока е много по-голям от вредата, която може да причини този стимул.
– Обаче можехме да не реагираме. В началото имаше държави, които в началото казваха „няма страшно, ще се справим, няма да затваряме, няма да въвеждаме мерки“, но след това заеха другата позиция.
– Не държавите заеха другата позиция, а хората. Много голяма грешка е да мислим, че властта е в основата на случващото се. Не тя го причинява, а хората. Властта и медиите просто танцуват според тяхната гайда. Хората го искат. Те много ще съжаляват за това, което сега правят, много ще псуват своите ръководители, че са им позволили да танцуват този танц.
Това е пиянството на едно човечество. В момента човечеството се е преместило във виртуален свят, струва му се, че прави нещо голямо – спасява своите старци, които впрочем особено не спасява, но дори да спасява малко, то спасяват нищожно малко спрямо онова, което причиняват. А причиняват на самите себе си нещо много лошо.
Ще ви кажа кога ще свърши виртуалността. Те хубаво живеят във Фейсбук, но икономиката не е виртуална. И когато се натъкнем на реалността, наречена икономика, ще последва катастрофа, каквато не сме виждали. Ще последват фигури „кой ни го причини?“, каквито също не сме виждали.
Четох един много умен човек, когото със сигурност сте прочел и вие – Ювал Харари, автора на „Sapiens.Кратка история на човечеството“, който е написал разумен и интересен текст, допускайки една груба грешка. Той си представя завръщането към някакви предишни форми на диктатура. Че властта ще получи повече контрол, че ще се върнем в предишните общества, където големите началници се разпореждат, само че сега, имайки в ръцете си информационните системи, ще стане още по-голяма беля.
Това не е така. Карл Маркс има едно гениално изречение: „новите исторически сцени се играят със стари исторически костюми“. Представете си, че през ХIХ в. се състои катастрофа и съвременниците възкликнат: „леле, ще се върне Луи ХХ-ти“. Не, на негово място ще се появят Сталин и Хитлер, принципно нови форми. Ето това ще ни се случи сега. Харари се опитва да мисли през привичните форми – диктатура, Садам Хюсеин на власт, Сталин, Чърчил и т.н. А ще възникнат принципно нови форми.
– Какво ще има според вас, ако не е диктатура?
– Аз дълбоко вярвам на, за съжаление вече покойния, френски мислител Дельоз, който малко преди да почине написа един гениален „Постскриптум“. Той казва, че обществото на Мишел Фуко, т.е. обществото на дисциплината, на средите на затваряне, на болницата – затвор – казарма – завод– училище, това общество е загинало и ние вече живеем в общество на контрола. Общество на контрола има за главна характеристика пълния унисон между желанията на властта и стремежите на хората. В случая тази истерия, която наблюдаваме (и тя вече не е даже истерия, а психопатология в световен мащаб), е по желание на слушателите, на хората.
– Т.е. демокрацията се реализира абсолютно?
– Демокрацията е форма, тя не е съдържание, така че това не е някакъв дефект на демокрацията. Това е базов дефект на потребителското общество. Потребителят е човек, който се чувства дълбоко в себе си виновен, тъй като е наясно, че консумира повече, отколкото произвежда, и че живее на някакъв (но неизвестен за него!) минус. Тази несъзнавана тревога на потребителя неизбежно започва да се проявява във външни проекции, ако се опитам да преведа фройдисткия термин – да преживява страховете под формата на външни въобразени заплахи. Главното проявление е „екологично“, в него изби страхът на западните хора, че живеят по-добре, отколкото трябва и ще бъдат наказани. Но тъй като в техните глави няма Господ, ще ги накаже природата. И те започнаха да обявяват нормални ситуации, не в смисъл добри, а в смисъл привични, навични ситуации, за екстремни.
– А сега се появи и тази епидемия.
– Същата история, буквално. Същата процедура, която се състоя, примерно, с въздуха в София. Който не, че е добър, напротив, и никак не е лошо да го подобрим, но винаги досега сме го дишали такъв. Само че нещата звучат иначе: „това вече не се понася“, „властите ни подлагат на геноцид“… Въздухът е лош, откакто съм се родил (аз съм роден през 50-те години, тогава София вече беше индустриална), даже беше по-лош, защото работеше и „Кремиковци“. Но една нормална, обичайна ситуация беше определена от моите съграждани като екстрена, като бедствена. Същото е и с вируса. Подобни вируси обикалят човечеството всяка година. Може тази година да е малко по-силен, но и дума не може да става за „чума“. А се говори за „най-страшното бедствие, откак са измрели динозаврите“.
– Ние сме склонни да преувеличаваме понякога, наистина.
– Вижте изследването на Галъп. Въпрос: „смятате ли, че това е най-страшното нещо, което е спохождало някога човечеството?“ 1/3 от българите го мислят! А човечеството е спохождано от Първа и Втора световна война, от Атила, Чингиз Хан и Темерлан, от страшни чуми с огромни жертви, за какво говорим…
Източник: БНР
Подплашиха стадото с викове ‘Вълк, вълк!’, за да не се дърпа, когато почне стригането
Интервю със Страхил Ангелов
Страхил Ангелов е известен като един от устатите и най-радикални политици. Родът му и цялата му дейност е свързана с БСП, но винаги е бил черната овца на партията и преди няколко години я напусна. Той беше първият и засега единствен български политик, който се срещна със сирийския президент Башар Асад след избухването на войната в Сирия.
Г-н Ангелов, Вие добре познавате Китай. Какво беше особеното на мерките, с които така бързо Китай пребори епидемията от коронавирус?
Ще перефразирам Марк Твен: Слуховете за коронавирус са силно преувеличени. В тази ситуация съм много по-притеснен за социално-икономическите последствия, отколкото от тези за човешкото здраве.
Все пак много хора починаха. Десетки хиляди са мъртви вече.
Да. От 7 милиарда има 15 000 починали. Не мога да се съглася, че това е пандемия в истинския смисъл на думата. Само от началото на този месец, според данни, които са на страницата на Световната здравна организация, 559 000 души са починали от глад. Всеки ден от глад умират 8500 деца. И има ваксина – тя се нарича храна. Много е просто.
Смятам, че ни вкараха в едно реалити шоу, в което икономиките и то икономиките на богатите страни ще пострадат много сериозно.
А кой е този, който ни е вкарал?
Основна роля изиграха средствата за масово осведомяване, както и един кръг от говорители.
Тоест Вие не казвате, че няма зараза, а че опасността от нея е силно преувеличена?
Точно така. Казвам, че за някои беше много важно да се подплаши стадото с викове „Вълк, вълк!“, за да не се дърпа много, когато започне стригането.
Ако това наистина беше сериозно заболяване, с висока смъртност, повярвайте ми, щяхме да измрем като пилци.
В цялата тази ситуация аз съм потресен от поведението на министър-председателя. Чрез Вашата медия искам да му обясня съвсем добронамерено, че не всеки работодател в България е олигарх. И че не всеки работодател или самонаел се притежава Майбах или Мерцедес, който да продаде. Апропо търсенето на такива коли никак не е голямо. Независимо от всичките му усилия в тази посока, все още не всеки един бизнес се ръководи или притежава от олигарх. Не, все още не.
Колко време още може да издържи икономиката под такъв режим?
Не много дълго. Основното, което се постигна с паниката, която се създаде, беше, че се срина световното потребление. Най-засегнати се оказаха държавите, където населението е най-богато. Защо според Вас няма корона вирус в Африка?
Наистина интересен въпрос. Не е от температурата, защото в Иран е 30 градуса и има вирус, а в Африка почти няма.
Защото африканският континент почти не оказва никакво влияние върху световното потребление. Защото на африканския континет Игрите на глада са организирани и стартирали много отдавна. Няма повече какво да се прави. Но, виж, в Италия, във Франция, в Германия, в Испания – има. САЩ също ще пострадат. Но не толкова, колкото Европейският съюз.
Добре, но такъв заговор, срещу толкова много страни…
Няма нужда от заговор. Така или иначе очаквахме световната финансова и икономическа криза. Тя е предизвикана от спекулативния капитал, който вече е над 90% в света, само 10% от капитала е производствен. Този спекулативен капитал забърка тази каша, за да предизвика световната криза преждевременно, а не да я остави да следва естествените икономически процеси.
Добре, но кой би имал интерес да се срине световото потребление? Нали потреблението движи икономиката и оттам печалбите.
Който е натрупал дългове. И очевидно основната жертва на тази ПР кампания ще се окаже Европейският съюз.
Конкретно за България трябва ли да се вземат някакви социални мерки?
Оставам с впечатление, че нашият министър-председател не желае да се харчат пари за хората. Той явно смята, че ще продължава да си строи магистрали и целият финансов ресурс да продължи да се излива, както и досега, около него и приближените му – тези, с които играе карти.
Ако продължим така, ще свършим зле. На мен, честно казано, ми идва малко в повече да слушам глупости – за предстоящото саниране на къщата в Банкя, за намазаната филия… Други неща ме интересуват в момента, не как е ходил да купува „Хумана“ за детето. Тези негови спомени отдавна не ме вълнуват. По-скоро управляващите би трябвало да вземат решение кои сектори ще стимулират. И аз бих заложил на производството на храни.
Но тези хора не ми изглеждат като да имат план. Мен по-скоро това ме тревожи. И това би трябвало да тревожи всички ни. Вирусът ще премине. Ще се разболеят още хора. Но тук, в България, няма да бъдат много, защото най-вероятно този грип е пристигнал тук много по-рано и сме го изкарали, без да разберем и без нашата здравна система да разбере. Всички тия приказки как на първа линия нещо се случвало… Каква е тая първа линия, то има 30 човека хоспитализирани. Ние от 30 човека ли се задъхахме?
Какъв ще бъде светът и в частност България след края на епидемията? Кои бизнеси ще фалират, кои ще оцелеят, кои ще се въздигнат?
Въздигане най-вероятно няма да има. Както обикновено след такива кризи – да вземем за пример Голямата депресия, следва смяна на собствеността. По-големите риби ще погълнат множество по-малки и няма да им приседне. Ако, образно казано, днес оперират 100 авиокомпании, те могат да останат 5. Именно тия 5, зад които застане капиталът. Всичко останало ще отиде по дяволите. Както ще отидат по дяволите и спестяванията на много държави. Много държави няма да могат да си покрият дефицита. Може да осъмнем в ситуация, в която се продават цели държави. И нашата съвсем не е застрахована от нещо подобно. Виждаме вече каква паника, каква истерия се създаде точно за 10 дни. Това извънредно положение е от 10 дни. А ако останем така 2 месецам, даваме ли си сметка какво ще ни се случи? С министър-председател начело, който ни призовава да си продадем колите. Браво, много разумно! И трогателно. И олигарсите, видите ли, да платят. Не ние създадохме тия олигарси. Олигархията се създава от тези, които имат властта, които разпределят обществения ресурс.
Изглежда сме свидетели на групова перверзия в особено големи размери
Държавата с нейните униформени представители влиза в ролята на садистичен психопат, казва пред Клуб Z психиатърът Владимир Сотиров
Д-р Сотиров, как обществената карантина може да се отрази на личната психика? И колко уязвим е психическият баланс при социална изолация, която в случая е повече принудителна, отколкото самоналожена?
Личното е потопено и интегрирано в колективното. И това е една от характеристиките на здравата индивидуалност – да е свързана, без да е зависима, да е автономна, без да е самодостатъчна. Сега се опитват да ни развържат, да ни отделят един от друг, да ни индивидуализират до степен, която е в противоречие с дефиницията за здраво. Опитват се да ни разболеят. С мотива, че ни спасяват живота. Нима? А можем ли сами да избираме каква цена сме склонни да платим, за да бъдем живи?! Въпросът, разбира се, е реторичен и Националният оперативен щаб не е оторизиран (няма правомощия) да отговоря на реторични въпроси. Той издава инструкции, указания, разпореждания как да се дистанцираме от другите. Националният щаб не се интересува от последиците нито за инивидуалната психика, нито за колективната (по Дюркем). Той се бори да спаси колкото се може повече животи. Независимо на каква цена.
От Националния оперативен щаб не се очаква да знае, че когато колективното е сегрегирано, разпиляно, отнесено от вихрушката на амбициозни интервенции на самоуверени (и самодостатъчни) генерали, полицаи и политици (всъщност има ли разлика?), индивидуалното не може да стои стабилно, защото в този случай то няма основа, няма рамка, която да го структурира. Разкъсването на социалната тъкан, при това съвсем преднамерено, мотивирано с аргументи за спасение, по същество е призив към саможертва – към доброволно пренасяне на себе си в жертва в името на колективното. Какъв парадокс! Да спасим колективното, като се откажем от него! За да оцелеем физически. Но склонни ли сме да изберем да бъдем живи, без да сме здрави психически?! Без да имаме онова, което ни прави здрави – връзките ни с другите и свободата да ги управляваме и развиваме. Без да сме нормални?! И как ни предлагат да направим това? Като се страхуваме от другите. И мразим онези, които не се страхуват от нас.
Насилието се възпроизвежда, като ражда насилие. Насилваните се превръщат в насилници. И когато насилниците са недостъпни, защото насилват от екраните на телевизорите, обекти на породеното от тях вторично насилие са случайните други около нас. Достатъчно е само да не изглеждат като нас. Например да не носят маска. Или пък да носят маска… Ето така предлаганите мерки за справяне с настоящата епидемия се отразяват на индивидуалната психика – примитивизират я, лишавайки я от висшите й защитни стратегии – хуманизъм, благородство, солидарност, алтруизъм, и насърчават прибягване до незрели, нарцистични или невротични защитни механизми – изопачаване на реалността, отричане, проекция, агресия и други.
Вие какви практически съвети бихте дали, за да се справим с новата ситуация в живота ни? Как да разпускаме?
Не съм сигурен доколко това е практически съвет, но нека го кажа така: Опитвайте се да влизате в положението на другите, поставяйте се на тяхно място. Може би това ще ви обезоръжи, ако първоначално сте подходили агресивно към тях.
Бъдете съзнателни през цялото време и регистрирайте импулсите си, поривите си. Това ще ви позволи да сте по-успешни в сдържането на спонтанните си реакции. Изчакайте, бройте до 10 или просто напуснете помещението, мястото, ситуацията, която провокира раздразнението и гнева ви. Въздържанието е умение, което изисква практика, упражнения. Възползвайте се от ситуацията, за да упражнявате това важно за живота в съобщество умение.
Бъдете снизходителни към страховете на другите – дайте си сметка, че се възползвате от тях, за да утвърдите собствената си сила; бъдете доволни от тази възможност, в която слабостта на другите позволява да се свържете със собствената си сила – това е достатъчно голяма полза за вас. Напълно излишно е да я афиширате, като обръщате внимание на слабостта на другите. Достатъчно е, че на фона на слабостта на другите получавате възможност да преживеете собствената си сила, че може да я усетите, да се свържете с нея. Помнете, че това усещане за сила в себе си става възможно благодарение на слабостта на другите. Благодарете им за това, не ги упреквайте.
Бъдете снизходителни и към смелостта на другите дори тогава, когато я намирате за безразсъдна или за проява на детинска (или пък престъпна) безотговорност. Благодарение на тяхното „безразсъдно смело” поведение епидемията от този вирус получава възможност да се развие и да премине, обхващайки критично количество хора, които да развият имунитет и по този начин да се превърнат в естествен буфер между вируса и нас. В противен случай, ако всички са разумни и никой не боледува (защото се предпазват ефективно), ние ще трябва да продължим да се предпазваме (да бъдем разумни) безкрай, без да имаме шанс да възстановим обичайния си начин на живот и общуване.
В този смисъл известна доза неразумност и отклоняване от препоръчваните мерки за сигурност представляват здравословна форма на девиантност, благодарение на което ще се случи колективен имунитет, наличието на който ще отбележи края на епидемията. Разчитаме за това на непокорността на младостта, на импулсивността, пред която „здравият разум” или страхът от санкции са безсилни.
Казват, че принудителната изолация била възможност за двойките да изживеят своеобразен ренесанс в отношенията си. Но няма ли риск да се случи точно обратното? Какво трябва да направим, че да не се избием вкъщи?
Не съм сигурен какво ще се случи в семействата. Съмнявам се обаче, че затварянето на семействата по домовете им ще създаде подходящи условия за ренесанс в отношенията. Просто защото е принудително. Защото е резултат от насилие. А близост, родена в насилие, ще роди също насилие под формата на тормоз и злоупотреби един с друг и с децата. Очаквам задълбочаване на съществуващите кризи във връзките и поради поставяне на партньорите в степен на близост, която е нехарактерна, прекомерна, обременяваща личните отношения.
Ние не сме свикнали да живеем в такава екстремна интимност без известно разстояние помежду ни, без достатъчно лично пространство, без достатъчно време, в което да не сме заедно, така че да можем да си залипсваме. Това е модел на съвместност, за който ние не сме готови, просто защото никога не сме го практикували (освен за кратко, по време на годишния ни отпуск). Още повече, че не можем да изпратим децата на село, при баба и дядо, защото и това е забранено. Превръщането на родителите в насилници по отношение на собствените им деца, предизвикано от практическото лишаване от възможност да им осигурят каквито и да било форми на активност извън дома в свободното време (а такова е цялото им време!), ще фрустрира силно родителите. Това ще се прояви в различни форми на агресивно поведение, част от което ще бъде насочено отново към децата, друга част – към партньорите, роднините, а трета част – към по-широкото обкръжение и случайни граждани.
Как родителите по-леко могат да „понесат“ децата си, да ги накарат да спазват някакви правила? Особено тези, които работят от къщи. Какво могат да правят малките деца, за които стоенето сами и без общуването непосредствено със себеподобни е ужасяващо?
Най-важното усилие в това отношение е родителите да не допуснат да заразят децата със собствените си страхове и да не превърнат децата си в невротични, неуверени, страхливи възрастни, които са прекалено заети да внимават да не умрат, вместо да живеят пълноценно. А това означава да са способни да поемат рискове, да толерират високи нива на несигурност и липса на яснота и гаранции за бъдещето.
Една голяма част от възрастните сега са се вкопчили толкова болезнено (клинично значимо по натраплив механизъм) в живота – тъй като те все още не са го живели. За разлика от тях онези, които са живели живота пълноценно и са черпили с пълни шепи от него, са значително по-спокойни. Първите се страхуват, че ще им бъде отнето нещо, което им се полага и им е предоставено, но те все още не са успели да ползват, тъй като прекалено дълго и внимателно са се подготвяли за това. Докато другите са вземали сами, без да питат, и са черпили от него до насита всичко, което животът може да им предложи. То е налично вътре в тях, в преживения им опит. Кой от тези два модела ще бъде представен от родителите пред децата ще предопредели до голяма степен и тяхното бъдещо развитие – в посока на блокирани от обсесии невротици или в посока на свободни авантюристи.
Как действа на психиката постоянното плашене от телевизора, когато ни се говори за война, катастрофа, смърт?
Разнопосочно. Плаши, но и ентусиазира. Забелязвам наличие на обезпокоително голямо количество хора, които героизират случващото се, което изведнъж започва да придава значимост на безличния им живот, в който никога не се случва нещо истински интересно. Получават шанс от статисти да се превърнат в участници в апокалиптичен филм, който плаши, но и вълнува, зарежда със силни емоции, които връщат отново забравеното усещане, че си жив. И не само жив, но и спасител на света.
Просто трябва да имаш отговорно поведение, да практикуваш „социална дистанция” и да мразиш, респективно да санкционираш всички лоши, които не правят така. Всъщност хората, които се вземат твърде насериозно, сега най-вероятно имат сериозни комплекси за малоценност, които в настоящата ситуация получават шанс да компенсират, да балансират преживяването си за незначителност и безполезност. И от безлични статисти, част от тълпата, сега се превръщат в герои с мисия – да се борят за живота си. И не само за своя, но и този на другите.
Те са войници в битката срещу злото. Само че, понеже злото е невидимо, войната се пренася в отношенията с онези, които не вярват в разрушителната сила на невидимия враг и които чрез отказа си да воюват с него, застават на негова страна и се превръщат в своебразни троянски коне.
А къде мъже в униформи влияят успокоително и къде по-скоро притеснително в тази извънредна ситуация?
Изглежда сме свидетели на групова перверзия от особено големи мащаби, в която държавата с нейните униформени представители влиза в роля на садистичен психопат, който изпитва нескрито, перверзно удоволствие от възможността съвсем правомерно, без риск от законова санкция, в режим на всекидневен рецидив да упражнява насилие спрямо жертвите си, които сме всички ние до един.
Е, разбира се, част от жертвите на това насилие не се изживяват като такива, а водени от тежки психологически фрустрации в миналото и произтичащи от тях актуални емоционални дефицити, се оставят в ръцете на своите строги господари с отчаяната надежда, че най-накрая ще получат това, което заслужават.
В ерата на технологиите – те помагат ли за психическо оцеляване в социална изолация, или повече пречат? Как тази дилема се вписва в сегашната ситуация? Кой е по-уязвим – неинформираните или свръхинформираните без филтър на източниците? И защо?
Информационните технологии и технологиите въобще са нашето проклятие, но те са и Божията благодат, нашето спасение. Както твърде много неща в този свят, те съдържат в себе си потенциала да ни унищожат, но също така и потенциала да ни въздигнат до следващо ниво от нашето развитие като цивилизация. Въпрос на начин на употреба и на индивидуална поносимост.
Къде и кога се прекрачват границите в поведението на властите, какъв е най-удачният тон, с който трябва да ни информират? В някои градове дори и църковните камбани бият тревожно.
Без емоция и мелодраматични театрални нюанси в поведението. Спокойно, делово, с много повторения, без умора и изразяване на досада, без индиректни обвинения към хората, а и журналистите, че – видите ли – пак нещо не са разбрали или че задават глупави въпроси. Затова трябва да има говорители и професионални пиари. Намирам отсъствието на такива професионалисти за голяма грешка в ситуация на криза и начина, по който нейното управление комуникира с хората.
Всички отговорни лица, които претендират да лидерстват в кризата, имат един и същи недостатък – подхождат емоционално. Доброто управление на кризата изисква да се подхожда строго рационално. Включването на емоции, особено негативни емоции, е покана към всички нас да правим същото – да реагираме емоционално, да дадем израз на чувствата си, да ги пуснем да ни водят. Само че силните емоции са токсични за здравия разум, а в условия на криза това може да бъде наистина животозастрашаващо.
Вирусът не е способен на всичко, хората обаче са способни на всичко. От вируса знаем какво да очакваме, от хората – не. Вирусът може да направи само онова, което може да направи – не повече. Хората са способни на всичко, особено когато са водени от страх. Ето защо е страшен не вирусът, страшни са хората, когато са уплашени.
Малко уплашените хора са пасивно-агресивни – неподкрепящи, саботиращи чрез пасивност, дистанцират се, стават предпазливи, избягват високорискови ситуации, оттеглят се зад защитата на обсесивните си ритуали или интелектуалните си рационализации.
Защитните стратегии на много уплашените хора обаче, които се чувстват притиснати в ъгъла, са съвършено други. Пасивната агресия се превръща в открито противопоставяне, в активна агресия. Малко уплашените хора регресират невротично. Много уплашените регресират психотично. Полудяват. Буквално. Стават способни на всичко, на неподозирано насилие и агресия в безумния си стремеж да се защитят, да оцелеят; защото в техните представи въпросът е на живот и смърт, няма вероятности, няма проценти, вместо това има само безусловна опасност, проявление на абсолютното зло.
Степента, в която хората са уплашени, е правопропорционална на екстремността на мерките, които се вземат, както и на стила на комуникация. Когато „отговорните“ лица се държат високомерно, отказват да отговарят на въпроси на журналисти, защото са преценени като неуместни или дори глупави (в ситуация на криза няма глупави въпроси!) и съпътстващото послание е: „Не ме занимавай, оправяй се сам!“, то имплицитното крайно послание, което стига до хората, е: „Ситуацията е извън контрол! Никой и нищо не може да ви помогне! Спасявайте се както намерите за добре!“
Резултатът е паническо бягство. Защото когато решенията на управляващите са произволни и не са аргументирани с доводи на здравия разум, а по-скоро са емоционално мотивирани (основани на страх), то и реакциите на гражданите (изкушавам се да кажа “поданиците”) също ще бъдат произволни, хаотични и не основани на здрав разум, информирани от първични емоции, а не от рационален анализ на факти. А когато страхът води, от поведението можем да очакваме всичко (буквално!) и последиците са труднопредвидими.
Признанието на премиера, че решенията се вземат „по усет” и затова се налага сформиране на медицински консултативен съвет, който да подпомага правителството във вземането на решения, основани на научен анализ на съществуващата информация; пълната липса на чувствителност у ген. Мутафчийски към психологическите измерения и последици от взетите решения до момента; обстоятелството, че не беше помислено досега за разкриване на телефонна линия за оказване на психологическа помощ на силно стресираните и предоставяне на информация директно на гражданите (а не само чрез акредитираните журналисти); мисленето на едро, наричането на конкретни казуси „дребнотемие”; препращането на гражданите към сайта на здравното министерство, където да си „четат заповедите, в които всичко е казано”; и практическият отказ да се създаде информационен портал, който да интегрира цялата релевантна информация, свързана с кризата, и в който гражданите да имат възможност да поставят въпроси по конкретни, повече или по-малко специфични казуси, решението на които не може да бъде открито в дадената обща рамка и т. н. – тези неща обезценяват допълнително отделния човек и затвърждават усещането му за незначителност, а оттам и за безпомощност.
Освен това нагнетяване на допълнително напрежение идва и от особеностите в комуникативното поведение на „говорителя” на Националния оперативен щаб ген. Мутафчийски – санкционирането на част от въпросите като неподходящи, тоест неправилни, глупави и излишни чрез обвинителна интонация, строги погледи, иронични подсмихвания и мелодраматични паузи, че даже и с фръцване, обръщане на гръб и рязко приключване на брифинга. Апокалиптичните прогнози, които все някак успяват да се промъкнат покрай другото, макар и като хипотези от рода на „ако и тука стане като в Италия…”, също е факт, който повлиява негативно начина, по който хората откликват на посланията към тях, и влошава крайния ефект от мерките с прекомерно количество стрес.
Да се управлява чрез нагнетяване на напрежение и страх е възможно най-лошата стратегия. Добрата стратегия би била мотивиране на хората към спазване на даваните препоръки и указания чрез разяснения и информация, от която да е видна логиката на мерките – какво конкретно се очаква да се постигне с тях, на база на какви изходни данни са предприети, на какво се основава допускането за тяхната ефективност.
Една част от хората може да се управляват чрез известно количество страх, но една друга много съществена (не като количество) част от хората може да се управлява само чрез привличането ѝ като съмишленик. При втората група от хора опитите за манипулиране на поведението им чрез заплахи и неаргументирани логично забрани може да постигне обратен ефект – противопоставяне и саботаж.
Когато грижата и съпричастността се заменят с високомерие и арогантност, тогава се активират съпротивите на засегнатите от това поведение. В такъв отношенчески контекст не може да се разчита на съдействие. Когато вместо разяснения, спокойни и обстоятелствени, се дават заповеди и нареждания, също не може да се разчита на съдействието на хората. Хората ще съдействат в много по-голяма степен, ако са информирани за логиката на предлаганите ограничения и очакваните (конкретни!) резултати от тях, ако мерките са подплатени с експертни анализи, а не звучат като генералски приумици или полицейски произвол.
В медицината съществува един основен принцип: Primum non nocere! Преди всичко да не вредим! Това е принцип, който води лечителите при планиране на уместните и подходящи за конкретния пациент терапевтични интервенции. Решението за тяхното прилагане се определя от съотношението полза/риск. Когато рискуваме да навредим, ние би трябвало да се въздържим от употребата на подобна потенциално вредна за здравето високорискова терапия.
Не можем да рискуваме здравето на пациента (на обществото), ако с терапевтичните мерки, които предприемаме, не можем да гарантираме неговата (на пациента/обществото) безопасност. Безопасна ли е терапия, насочена към опазване на живота на обществото, но при загубване на индивидуалната свобода на неговите членове? За какъв период от време и в каква степен на проявление на тези нежелани ефекти от лечението може да устои пациентът, преди да се увреди фатално? Отново риторичен въпрос, на който Националният оперативен щаб не е компетентен да отговори. Само че всеки един от нас би трябвало да е в състояние да отговори за себе си.
А какво е щастието, д-р Сотиров?
Ще отговоря с един стих от Петър Анастасов:
„Щастие – невидим заек
в гора от нереални храсти.
Щастлив е оня, който знае,
че няма да намери щастие.“